Албена Маринова

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Вкусът на чаша вино е като приятелството. В началото те държи любопитен, после те кара да настръхнеш, опиянява те и накрая накрая стопля душата ти.

Сънувах те
Сънувах тебе снощи… сякаш бе преди,
и пак образът ти мил изплува в мене.
Вълшебство беше, беше сред мъгли,
като по невидими небесни полилеи.
Очите ти съзрях- бяха по моето небе,
звучеше музика от последното ни лято.
Разливаше се синя светлина и с лазур
повиваше ни като с прозрачно наметало.
И ни шепнеше светът истина една- сега
обичайте се двама, че днес това остава.
А после мракът хукваше във странен бяг,
уплашен от нечистите си мисли и тъдява.
Една звезда изгря, горе усмихната ни махна,
пожела ни нежна обич- истинска, пречиста.
Светът у нас отново се роди и ни припозна,
с жажда непозната стичаше се тя лъчиста.
И летях и аз- че с тебе сбъдвахме мечти…
А аз обичах… зарасна дълбоката ми рана.
Световете сляхме- разбирахме се с мисли,
а на нас нищо повече не ни и трябваше.
Разделена тишината ни мълчи. И страда.
Че само сън е по среднощно наметало.
И сама съм още, а пиша си за теб мечти
кога ли на прага ми наяве ще потропаш?..
И все те търся в мрачината със очи-
остава ми само вечерта да ти отгатна…
Снимка: Сънувах те
автор: Йорданка Радева

Сънувах тебе снощи… сякаш бе преди,
и пак образът ти мил изплува в мене.
Вълшебство беше, беше сред мъгли,
като по невидими небесни полилеи.
Очите ти съзрях- бяха по моето небе,
звучеше музика от последното ни лято.
Разливаше се синя светлина и с лазур
повиваше ни като с прозрачно наметало.
И ни шепнеше светът истина една- сега
обичайте се двама, че днес това остава.
А после мракът хукваше във странен бяг,
уплашен от нечистите си мисли и тъдява.
Една звезда изгря, горе усмихната ни махна,
пожела ни нежна обич- истинска, пречиста.
Светът у нас отново се роди и ни припозна,
с жажда непозната стичаше се тя лъчиста.
И летях и аз- че с тебе сбъдвахме мечти…
А аз обичах… зарасна дълбоката ми рана.
Световете сляхме- разбирахме се с мисли,
а на нас нищо повече не ни и трябваше.
Разделена тишината ни мълчи. И страда.
Че само сън е по среднощно наметало.
И сама съм още, а пиша си за теб мечти
кога ли на прага ми наяве ще потропаш?..
И все те търся в мрачината със очи-
остава ми само вечерта да ти отгатна…

Объркани чувства
Неясните чувства
носят само беди,
когато никой
над тях не бди.
Да си влюбен
и да не знаеш това,
значи ти си загубен,
а туй е беда.
Да обичаш
и да не го признаваш,
значи себе си отричаш.
Грешка правиш, не го ли съзнаваш.
В себе си чувствата
не е зле да подредиш,
че иначе с действията
много ще сгрешиш.
Трудно е. Знам,
но не невъзможно.
Трябва да го направиш,
защото е неотложно.
Въпреки трудността
на това начинание,
единствено честността
ще бъде твое упование

Когато затвориш една страница, идва следващата – тя може да е по-интересна и да крие кулминацията на разказа... Когато прочетеш една книга, си обогатен и почти винаги удовлетворен, но винаги си купуваш нова, нали? Никога, нищо не свършва окончателно. И винаги има ново начало... това е пътят, спиралата на живота. Въпросът е не да затваряш, да приключваш. Въпросът е да започваш, да градиш, да съзидаваш. И да вървиш с достойнство по пътя си!

То е с което се гоним безпощадно. Него подозираме в открито издайничество. Без свян оставя следи по лицето ни и нагнетява умора в телата ни. То ни помита и лети стремоглаво. Малцина избира да останат в утробата му. Времето.Времето променя мислите, случките и. Шапките на предаванията, кашовете, опаковката въобще.

Това лято спечелих поне един приятел, срещнах поне един добър човек, направих поне едно добро нещо. Поне веднъж се напих и поне веднъж се разсърдих някому. Поне веднъж се смях от сърце и поне веднъж примрях от отчаяние. Изядох поне един килограм картофи.Това лято нямаше нито един ден, в който да не мисля за Вас приятели . „Животът може да бъде и хубаво приключение”…

Иска ми се раздялата с Големите души да прави революции...
Когато ценен и уникален човек ни напусне, да не се връщаме повече никога в монотонията на ежедневието. Липсата му да ни прави някак по-дълбоки, по-добри, по-дългопаметни и широко скроени. Няма кой да пише Евангелия за съвременните Спасители, за да не забравяме.