Inna Martinova

Живял на света един човек. Той имал три мечти: да има добре платена работа, да се ожени за красавица и да стане световноизвестен.

В една мразовита зима човекът бързал за интервю в известна фирма. Възрастен мъж се строполил на земята току пред него. Човекът погледнал падналия, помислил си, че е пиян и не му подал ръка. Така успял да не закъснее за планираната среща. Интервюто обаче не минало успешно и не го взели на работа. Веднъж, в една прекрасна лятна вечер, човекът се разхождал из градските улици. Спрял да види представлението на трупа улични актьори. Загледалите се минувачи не били много, но етюдът, който изпълнявали смешниците, бил увлекателен и весел. След края му се чули аплодисменти и скупчилите се зрители започнали да се разотиват. Нашият човек също тръгнал да си ходи, но някой го докоснал по рамото срамежливо. Била главната героиня в етюда – старица, облечена и гримирана като клоун. Тя го попитала дали му е харесало видяното и как оценява играта на актьорите. Човекът не искал да говори, пък и си помислил, че тя ще му протегне шапката, за да пусне в нея някой лев. Обърнал се, без да каже нищо, без да се усмихне, дори без да я погледне в очите и се прибрал у дома.

Дъждовна вечер. Човекът се връщал от рожден ден на приятел. Бил страшно изморен и си мечтаел за ароматна вана и пухкави завивки. Изведнъж чул приглушено ридание. Една жена седяла на пейката пред входа му и плачела тихичко. Нямала чадър. Като видяла нашия човек, се оживила и го помолила за помощ. Било се случило нещастие в семейството. Тя просто искала да поговори с някого. Човекът се замислил за секунди, но си представил ваната и топлото легло и бързичко влязъл във входа си.

Животът му бил нещастен. Той починал в самота.

Вече на Небето, човекът срещнал своя Ангел Хранител – вечния си приятел.

- Ти знаеш, живях доста нещастно и безсмислено. Имах три мечти, но те не се сбъднаха. Жалко все пак...

- Хм… Приятелю мой, аз направих всичко, за да се сбъднат мечтите ти, но за да се случи това, ми трябваха само твоята ръка, очите ти и сърцето ти.

- И за какво?

- Помниш ли онзи, който падна пред теб на заледената пътека? Той беше генерален директор на фирмата, в която ти толкова искаше да работиш. Очакваше те бляскава кариера. Всичко, което се искаше от теб, беше ръката ти. Ами онази жена - уличен клоун, помниш ли я? Която те спря с въпрос в онази вечер? Всъщност това беше красива млада талантлива актриса, гримирана като старица. Тя се влюби в теб от пръв поглед. Очакваше ви щастливо бъдеще, деца, неугасваща любов. Всичко, което се искаше от теб, бяха очите ти. Хайде сега си припомни жената на пейката до входа ти. Да, да, плачещата жена, която те спря и помоли да седнеш за малко до нея просто за да си поговорите. Тя беше известна писателка. Беше преживяла криза в семейството си и имаше нужда от душевна подкрепа. Ако беше откликнал. Ако беше я поканил на чаша чай в дома си да се постопли, тя щеше по-късно да напише книга, в която да разкаже тази случка. Книгата щеше да стане бестселър, щеше да се издаде в милионен тираж по света и ти щеше да си известен. Защото в предговора си тя щеше да те назове и да разкаже как си преобърнал живота й в онази вечер и си я вдъхновил за тази книга. Всичко, което се искаше от теб, беше сърцето ти.

Човекът въздъхнал и тръгнал по лунната пътека към звездния безкрай...

Заслушайте се в тази история и я споделете, ако ви е харесала. Направете добро някому, хей така, без да очаквате нещо в замяна. Добрините се връщат все някога, като нова възможност например. Не го забравяйте!

Българите сме като тампоните. Живеем на едно от най-хубавите места на земята, но в ужасен период...

Стените на болниците са чували повече истински молитви от църквите, а гарите са виждали по искрени целувки от олтарите!

ОБожавам животните,каквото го виждаш си е такова,а хората трябва да ги гадаеш.

Емигрирайте, докато сте млади...
13 May 2014 959 Автор Костадин Костов
...после може да бъде късно!

Емигрирайте, докато сте млади...
Винаги съм искал да кажа, че в живота си не съжалявам за нищо. Много хора са го казвали, но аз явно никога няма да мога да бъда един от тях. Едно от нещата, за които съжалявам е доста голямо. Направо огромно. Това, че преди години, когато заминах в чужбина, не останах там завинаги. Едно място, където се чувствах истински човек: оценен, платен, възнаграден… просто човек.

Тогава не разсъждавах по начина, по който го правя сега. И сигурно бях по-щастлив. В годините, в които бях на т.нар. гурбет, милеех за родната страна. Присънваха ми се реки и тополи. Опитвах се да усетя от някъде аромата на скара и шопска салата. Да чуя българска реч. Исках да се прибера при семейството си, което всеки ден ми казваше, че нищо в България не се е променило, но аз не вярвах и им обяснявах колко трудно е тук, в другата земя. Колко смешен бях. Колко жалък и повърхностен.

Там въобще не е трудно. Напротив. Прекалено лесно е.

Първото, което очаквах, когато попаднах в тази земя, беше да открия студенина. Неприязън. Дори злоба. Нямаше. Имам чувството, че другите нации са лишени от тези чувства. Там е важно само едно - всеки да си гледа в неговата посока. Нещо, което българинът така и не научи. Никога не ме замесиха в конфликт и никога не чух нищо лошо за себе си. А в България… тук всеки говори за този, когото най-малко познава.

Хората в другите страни са лишени от подобни емоции. За тях най-важното е да работиш добре, да си сигурен като човек, да може да се разчита на теб. Няма и студенина. Усмихнати, приветливи хора. Не прекалено близки, естествено. Но аз и не исках да се сприятелявам с никого. У дома си бях изпатил от „приятели” и познати. Точно това ми липсваше: хора, които ще ти помогнат, ти ще им помогнеш, но никога няма да те занимават с неща, които ама грам не ти влизат в работата.

Второто нещо, което очаквах, беше да гледат на мен като на втора ръка човек. Отново се изненадах. Оцениха ме по това, колко работя, а не какво казвам за себе си или откъде идвам. Не ги интересуваше, дали съм българин/ украинец/ руснак или чех. Нямаше шуробаджанащина и колеги, които са родà на шефа по майчина линия. Или негови любовници, дъщери или сестри, които да бъдат толерирани.

Ако се разболеех или не се чувствах добре, ме пращаха на доктор. Разходите бяха за сметка на работодателя. Не трябваше да се моля, като в България. Да чакам три часа на опашка, сред други болни, кашлящи и кихащи хора. След това да влизам в кабинет, в който ако не оставиш потребителска такса преди прегледа, няма смисъл да влизаш. Нямаше и типичното по български „кажете” - имаше „добър ден” - поздрав, който българинът така и не се научи да използва. Нямаше и преглед, който продължава по-малко и от едно средностатистическо миене на зъби. За пореден път имаше уважение, съпричастност. Все неща, което ние не притежаваме и никога няма и да усвоим. Колкото и да се опитваме и да се надяваме. Просто така сме устроени.

Не се страхувах и да излизам навън. В България се ужасявах от софийските улици. А пък от тези в провинцията направо настръхвах. Мръсни, кални и гнусни. Зад всеки ъгъл дебне: джебчийка, скинар, болно от бяс куче… или човек. Не знаеш кой ще те наръга, кой ще те ограби. И по-лошото. Дори да го направят, няма кой да те защити.

Дискотеките им нямаха нищо общо с българските. Нямаше мъже със златни ланци. Хостеси по бельо, което служи за пола. Нямаше минимална консумация. Чалга, от която ти се пригажда или пък хаус, който никой не слуша. Музиката не е основен фрагмент от обстановката. Атмосферата е важна. Защото идеята е да се отпуснеш, не да се напиеш и оглушееш. Там влизаш, пиеш и си заминаваш. Като пич…

Сигурно сега пиша като типичен българин. Хваля чуждото и принизявам родното. Но то си е за принизяване. Направо за заклеймяване. Сигурно ще ме разберат само тези, които в момента не живеят в България. Тези, които имат парите и сигурността, която те ти дават. А не изпитват ужаса на мизерията и страха от поредната нещастна година. Много от тях са далече от семействата си. Трудно им е. Тежко им е. Но, когато дойде определена дата от месеца и посетят някоя банка, и изпратят сумата, която семействата им така отчаяно чакат - сигурно се чувстват по-добре. Да, парите не са всичко. Знам го. Но, когато ги нямаш - тогава са всичко. Защото в България, ако нямаш пари/ осигуровки/ дом - ще умреш като куче. На никого, освен на близките ти, няма да му пука за теб.

Когато видиш един друг живот, се питаш: защо заслужих подобна съдба?

И аз се питам същото. Защо трябва да живеем по този начин?! Защо спим, когато можем да работим? После си отговарям: защото няма работа. Иска ми се да работя, както работех там: да давам всичко от себе си, да нямам време дори да седна. Искам да го правя и тук. Но, когато дойде краят на месеца, и в банковата ми сметка получа заплатата, която в момента взимам в България, не откривам смисъл да давам всичко от себе си. Отивам, върша това, което се изисква от мен, и си тръгвам. Никога нищо повече, никога нещо за утре. Не откривам смисъл, защото няма такъв.

Вие сигурно ще ми кажете, че и в България се изкарват пари. Сигурно ще добавите, че трябва да уча, за да успея. Да се реализирам. Но аз уча. И работя. Защото родителите ми получават толкова, колкото да не умрат от глад. Отново българска му работа: детето работи, за да не е в тежест на родителите. Ако се върна на възхваляваната от мен чужбина, ще ви кажа, че там отново не е така. Родителите получават заплати, които им стигат да плащат таксите за университети на децата си, да ги издържат и да им помагат. Моите не могат…. и не ги виня. Не са виновни те.

Затова емигрирайте, докато сте млади. Докато имате силите, които ще са ви нужни, ако отидете някъде, в една друга земя, в която ще бъдете ако не по-щастливи, то поне по-спокойни. Защото спокойствието е най-важното нещо, което един човек може да постигне: спокойствието, че си осигурен/ защитен/ нужен и важен - като личност.

Какво получавате в България: заплата, колкото да не умрете, две кебапчета, колкото да гласувате. Една ракия вечер, колкото да заспите. Едни почивни дни, колкото да си починете. Един живот, колкото да го изживеете.

Ако това не ви стига - заминавайте. На никого няма да му пука, че си тръгвате. Нито един от познатите до болка лица от предизборните клипове, не се интересува, че точно вие утре си хващате сакчето и си тръгвате. Унизени и нещастни, защото напускате страната, в която сте се родили. Но на тази страна не й пука за вас. Важен е само гласът, който евентуално ще дадете, и бъдещето на някой, което този глас ще осигури. Не си го причинявайте. Никой няма да ви е благодарен, че сте се борили.

Дано скоро и аз избягам, но този път няма да се върна. Ще си посадя топола. Ще си направя чужда шопска салата. Ще благодаря всеки ден на създателите на скайп, че благодарение на тях, мога да видя баба и дядо. Но няма да се върна повече. Не съм толкова голям мазохист. Никога повече!