Не обичам въпроса
"Сърдиш ли се? "
В главата ми автоматично се проектира образа на малко момиче със сключени вежди и скръстени ръце. С набръчкан нос и хвърлена настрани кукла.
Не. Не се сърдя.
Не съм се сърдила от... не помня кога. Иска ми се да се сърдех. Точно като момиченцето.
Даже да мога да поплача на инат.
Да тропам с крак.
Не се сърдя.
Никога.
Тъгувам.
Мълчанието ми е тъга. Разочарование.
Болка. Недоумение. Тревога. Невидим плач със сълзи навътре. Малка смърт.
Не се сърдя.
Изтривам те по малко.
Всеки път, когато ти мълча.
Не се сърдя.
Точно затова "Извинявай." не помага.Не шие съдрано. Разпорено. Разполовено.
Не се сърдя.
Тъгувам.
Че имам сили да обясня.
А нямам смисъл да го правя.
Щом някой забие нож в сърцето ми и после ми предложи обикновена лепенка, има ли смисъл да му разкажа колко дълбоко е стигнал?