Едно от най-трудните неща, на които е необходимо да се научим е да си признаваме, когато грешим. Знам го опит. Уча го по трудния начин. По онзи, в който се обажда първо егото, последвано от ината. Нито едно от двете не желае да сведе глава. Нито едно от двете не иска да се признае за победено, неразбирайки и неосъзнавайки, че то не е такова.
Разбрах и разбирам, че да грешиш не те прави лош - прави те човек. Да се съгласиш не означава, че си слаб или че твоето мнение не е важно, а че то не е единственото такова. Всички сме хора и всички виждаме света по различен начин. Живеем различно, движим се различно и точно в това ни е най-хубавото. Хубаво е да живеем в свой собствен свят. Хубаво е да го направим удобен и уютен, но това не означава, че този на другите не е такъв.
Някъде там по пътя, опитвайки се да намеря центъра си, пренебрегнах света навън. Станах неудобна на инат. Не го осъзнавах до скоро. Не го осъзнавах до момент, в който не се обърнах в детството си и не видях всички забрани и контрол, които са упражнявали върху мен тогава. Не го осъзнавах, докато не видях как опитвайки се да се опълча на родителите си, продължавам да го правя и сега, но с хората около мен. Сякаш всяко “не”, “не може”, “не трябва” се беше превърнало в оценка за стойността ми. В ограничение. В омаловажаване на собствените ми способности. Всеки път, когато в настоящето си чувах от някой “трябва” детето в мен се свиваше в един ъгъл и очакваше да бъде нахулено. Чувстваше се застрашено. Чувстваше се наказано.
Съжалявам, че съм допуснала това да се случи. Съжалявам, че не съм съумяла да го разбера по-рано, за да не се налага да наранявам хората около себе си с ината си. Знам, че уроците се учат чрез прошката. Време е да простя - на онова дете, на онези родителите. На себе си сега.
Сгреших, но съм човек. Уча се да живея, също като теб. Не знам как е правилно, разбирам го в движение. Докато греша.
Извинявай.
Силвия Крумова