Някога, когато бяхме още деца, щастието се измерваше с дължината на ваканциите при баба и дядо.
Онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на жигулата, започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа и селски хляб.

Тичахме боси по поляните, къпехме се в реката, играехме на криеница в лозето на съседката, викахме Дама Пика на тавана, спирахме колелата си с контра, а не със спирачка, късахме гуменките си по горските пътеки, висяхме от клоните на черниците…Оцветявахме черно-белите снимки от семейните албумите, а нашата единствена социална мрежа се казваше „навън“

Късно вечерта, когато пекарките от селската фурна се захващаха да приготвят хляба за следващия ден, първите клиенти бяхме ние, децата от махалата. Не мигвали, улисани в игри, нетърпеливо чакахме на стълбите готовия хляб… онзи хляб, чийто вкус никога няма да забравим.Да, някога животните в двора на нашата къща бяха най-верните ни приятели. Те пазеха тайните ни и никога не издаваха б елите ни на баба и дядо. С изключение на големия лош петел, него не го обичахме…всеки наш връстник знае защо.Все още помним и историите на баба за някога, които със сълзи от носталгия ни разказваше до огъня. Онзи огън, чийто пламък тихичко се отразяваше от малката дупчица на печката в тавана, дървата пукаха и беше толкова топло в детските ни души.

Като се замислим, тези времена не бяха толкова отдавна. Има няма двадесетина години – твърде кратко, за да ги забравим, но и твърде дълго, за да ги живеем отново. Останаха спомените. И няколко оцветени с детска емоция черно-бели снимки на дядо и баба.Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие завинаги ще останете в нашите сърца!❤