Едно есенно-лятно стихче от мен

В душата ми остава вечно лято

С есента тъга в душата ми напира,
а вятърът свисти жесток, неумолим, студен…
Песента на птиците добри замира,
но в себе си съм скрила къс от топъл, летен ден..

Край мене пеперуди пъстроцветни, лекокрили
безгрижно пърхат с весели криле,
лъчите слънчеви земята с ласка са обвили
от щедрия лазур на грейнало небе…

В душата ми остава вечно лято
с птичи песни и усмихнати деца,
запази ли човек и радостта, и топлината,
животът се превръща в слънчева река…

Която милва с ромола си нежен,
скръбта измива и от най-морната душа,
събужда тихо съкровените копнежи
и огласява с лятна песен днес света…

Така ще минат есенните хладни дни
и зимен студ отново ще скове земята,
ала в сърцето нека винаги гори
на лятото сияйно топлината…

За да ни сгрява в миговете мрачни, мразовити,
да ни прегръща с топлата надежда,
че и студът не може да погуби в нас мечтите,
защото нов живот след всяка зима се възражда…