Уморена, накрая на времето,
ще приседна за миг на ръба.
Колко много от мене са вземали?
Колко дадох? Ще тегля черта.
И ще хвърля в измамната бездна
всяка мисъл за сметка и дълг.
Нека тежки обиди изчезнат.
Нека всичките болки мълчат...
И такава – във пъти по-лека –
ще разперя с надежда ръце.
Ето, вече си имам пътека!
Не пътека, а цяло небе...
И внезапно разбирам накрая
как летят всички птици без страх.
Не защото се раждат във Рая.
А защото го носят със тях.

Мира Дойчинова